петък, 11 декември 2009 г.

за мимичетата и домашните любимци


“Той каза, че би танцувал с мене, ако му донеса една червена роза- плачеше най - добрият приятел на Алфред. “Няма нито една червена роза в моята градина” - плачеше той, и неговите прекрасни очи се напълниха със сълзи. “Ох, от какво малко нещо зависи щастието! … “Искам само една червена роза. Няма ли начин да си я получа?”
Оскар Уайлд


“...Ако постоянно осъзнаваме факта, че във всеки момент сме изложени на опасността от катастрофа, защо реализмът да не се възприеме като съществен, и се избегне за момент абстракцията, която в момент на лични, държавни и обществени решения никак не би могла да бъде полезна. Реализмът в смисъл на "третиране" на реалността винаги ще е ‘добре дошъл”, за разлика от образния, или поетичен език на потиснатата обективност...”
Галина Борисова

На 6 годишна възраст мислех, че танцът е само за момичета.
Не харесвах да играя с кукли като останалите. Не си играех и с домашни любимци - мислех си, че те си играят сами. По-късно започнах да се забавлявам, наблюдавайки мъжете и жените, които танцуваха заедно. Допусках, че момчетата може да танцуват с момичетата само за да им партнират. Започнах да виждам различно. По-късно започнах да харесвам всякакъв вид танц. Започнах и да си играя с животни. Харесва ми да гледам предавания за животни по телевизията, но не и да виждам бездомни кучета в градовете. Понякога харесвам да посещавам зоопарка. Защото там мога да видя големи животни. Никога не съм виждала тигър по улицата. И не знам дали ще мога да реагирам адекватно, ако го видя близо пред себе си. Никога не бихме могли да се подготвим предварително. Всяка ситуация е различна и за нея няма правила.

Искам да знам кой е най-добрия приятел на Алфред! Той би могъл да бъде моят най-добър приятел. “Ох, от какво малко нещо зависи щастието!”

Искам да открия лимита на глупостта там, от където може би започва оригиналното. Искам да знам повече за момчетата. Искам да знам как те танцуват. Виждала съм ги да правят акробатични трикове и виртуозни пируети, но те не биха ме впечатлили с това. Разликата между женския и мъжкия танц е очевидна. Не знам защо някои се опитват да я премахнат. Спомням си, че понякога наричаха моят танц феминистичен. Ами какъв да бъде? Аз съм жена и не мога да съм абстрактен обект. Въпреки че най- много се възхищавам на артистите от театър Но. За мене това е огромно удоволствие. Гледала съм два пъти тяхни представления - това излизане от представите на възможното, което е този вид театър според мен, създава нова представа за възможно. Същият танц биха танцували с грация и финес и жени, но мъжете облечени и танцувайки като жени, създават по- силно усещане за разбирането как жените танцуват. Тази дистанция при представянето, струва ми се, е много важна, за да не се получи излишен нарцисизъм.

сряда, 9 декември 2009 г.

«Усмивката на разума»



«Усмивката на разума»
«Мисля, че липсва едно дърво в моята градина…»


«Тя има дълга коса и брилянтна кожа. Деликатни устни, дълги крака, великолепна фигура. Реалността я интересува до толкова, до колкото може да предизвика причина за промяна на нейното предназначение."

Интересува ме пресъздаването на идеи чрез методите на реализма. Колкото по-реалистичен е методът на практика, толкова повече възможности за експерименти, търсения и промени се създават. Колкото по-необясним е резултатът, толкова повече оригиналност може да се прояви. Изумленията са предимство, а грешките - задължителни. Начинът за постигане на каквото и да е зависи от момента, в който се намираме, усилията винаги си струват.

Не исках предварително да се концентрирам около каквато и да е идея. Не ми се искаше да се занимавам с предварителни концептуални решения или да се съсредоточавам върху въпрос и тема. Предпочитах да се занимавам с баналното, без значение какво третира то, с познати представи за опера, балет и по-съвременни форми. Единственото, което ми се искаше, беше да обезсмисля смислите и да разместя значенията. Мисля си, че до оригиналност се достига не когато се търсят открития, а когато се опитваме да преоткрием нови значения в наследени исторически примери. Разпадането на концентрацията в момент, когато зрителят успява да установи някакъв знак за водене на действие, определено ме забавлява много. Объркването на зрителя ми се струва важно за предизвикване на така желаната усмивка. Усмивка на "разума" се получава не само когато сме изненадани, сконфузени, но и когато сме достатъчно уверени в нещо. В последните години такива преоткрития на клишета в класически теми започнаха да ми стават по-интересни, понякога даже повече от оригинала. Интерпретацията е добра отправна точка за създаване на нов оригинал.

Успехът на едно представление не се състои в това дали е харесвано, а дали се говори и размишлява за него дълго време постфактум. Предизвикването на въпроси възбужда желание за сътрудничество с нови нелепи или оригинални предложения. И така до пълното изчерпване на смислите.

През повечето години танцът за мене се концентрираше в семпли детайли: като потрепването на китката на ръката, изпадане на омаломощено стъпало или нарочно отпускане на раменете. Това предизвиква повече внимание и размишления, отколкото съсредоточаване върху витруозността на пируети и грандиозни скокове. Разбира се, това изисква специална концентрация, различен тренинг на тяло и разум, и унищожаване на излишни емоции. Мисля си, че така се постига повече дълбочина, която кара зрителя да внимава в детайлите. Композицията и техниката допринасят за осъществяването на идеята, но в никакъв случай не би трябвало да са самоцелни.

Противоречията само спомагат за контрастиране на различните компоненти. Това елиминиране на виртуозността на техниките и опростяване на случващото се за съжаление води понякога до разочарования. Публиката и изпълнителите предпочитат атракцията. Представления, които не носят известна доза риск, никога не са ме интересували. Разбира се, изисква се време, за да разгадаем непознатите неща, рискувайки даже никога да не ги разберем.

Струва ми се по-смислено да се блъскаме в такива неясни посоки, отколкото да се борим за масова популярност.

Думите и фактите ме изморяват



Думите и фактите ме изморяват.
Предпочитам визията и ефимерния танц.

Имам един малък личен проблем. Не помня дати, имена и доста бавно запомням думи. Фактите ме уморяват. Но мога да се концентрирам върху детайли. Точно затова ми се струва развих изострена чувствителност към наблюдението на случващото се в момента. А не на разказа. Усещането ми за хората и света се базира по-скоро на спомена от визията, медиумната интуиция, любовната симпания и личните предпочитания, отколкото на реалистична фактология. Така или иначе фактите винаги се тълкуват различно.

Започвам този увод, защото бих искала публиката да мисли първо за нас като хора, а после като артисти. Живота ми до този момент беше изпълнен със случайности, и нямаше много общо с предвидени или предизвикани събития. Рационалността никога не е била доминираща в личния ми или професионален път. Надявам се обаче, въпреки развитата интуиция и случайностите, които приветствам, все пак водя живот, който няма нищо общо със случайността.

Първите ми усещания за танц бяха, когато сама несъзнателно осъзнавах, че не можех да седя на едно място по- дълго от пет минути. Когато усещах, че започвам да се наблюдавам несъзнателно. Това създаваше усещания за друг свят, усещания които по- късно се опитвах да предавам чрез танц. Спомням си майка ми, която ми правеше забележка, че стоя и чакам автобуса “невъзпитано’. Според нея “възпитано” значеше каквото другите хора правеха. Това породи у мене несъзнателна съпротива и съмнения към еднаквото още в много ранна възраст. Крайния абсурд беше, когато ме караха в първи клас да пиша с дясната ръка. Оттогава пиша грозно и не следвам установения ред. Правя “концертни” изпълнения. Тази “съпротива” кьм установеното се породи от факти и случайности, които детството ми предложи като неизбежност.

По- късно усещането ми за танц “зацикли”, когато учех в балетното училище. Питах се защо уча тези стъпки, които няма никога да се науча да изпълнявам перфектно. Така открих колко специфично тяло имам. То не се справяше с усвояването на балетната техника. Това сигурно формира моята упоритост. Не бих се отказала от нищо започнато, поради наивната идея, че съм си пропиляла времето. Така приключих с балетната техника, и повече никога не се опитвах да стоя в “първа” позиция, замених я с «паралелна». Може би по-късно това оформи моя "неудобен- клатещ" се танц. Така нарекоха колеги от чужбина моя спектакъл: “A Never Ending Story”- панически танц.

Постепенно за последните 20 години моя „неудобен” танц се превърна и в танц -статика. Пример за това е последното ми соло “Хуанита Хилдегард Бо”. С него затвърдих относителната теория, че когато сме в статика, позволяваме да се случат някои неща, които единствено и само тогава осмислят смислите.

Спомням си в пубертетните ми години, един български хореограф ме нарече “еретичка”. Аз даже не знаех какво точно значи това. Но го запомних за винаги. Оттогава избягвам етикети и определения. Особено отправени към млади хора. Като преподавател се научих да харесвам и даже протежирам различността.

Живота след училище беше много интересен. Той стана моя университет. Първите ми усещания за танца са свързани и с допира към собственото ми тяло. Не си спомням като бебе или малко дете майка ми да ме е прегръщала често, но в годините когато тялото ми се пробуждаше и искаше успокоение чрез допир, тя вече не правеше това от чувство да не ме глези. Сигурно това е и първото ми пробуждане за човешки контакт. Усещането как движа тялото си и цялата тази чувствителност на кожата, а по –късно и на органите ми, ме караха да търся различни начини за изучаване на тялото, като разум и съзнание много категорично се изявяваха като естествени приоритети. Замисляли ли сте се, че когато скачате, органите ви не стоят на сьщото място, те сьщо подскачат с вас нагоре –надолу. Замисляли ли сте се, че трябва да препоткриваме и променяме навиците си от детството, и колко е трудно тялото да има неутрална позиция. Да се изчистим от всякакви характерности, особености, предпочитания. И как се тренира естественост?

Така поддавайки се на “естественото”, аз никога не се пристрастих към каквито и да е “удивителни” съвременни методи или педагогически предпочитания. Опитвах се да миксирам опита, да мутирам идеите и да експериментирам с тялото. За известно време предпочитах „неудобният” танц, въпреки че изучавах релиз техники. Непрекъснато опитвах различни идеи, изневерявах на вече направеното, тъй като детските ми усещания продължаваха да ми се натрапват. Не обичам масовките и клонирането на индивиди. Все още предпочитам женския танц. А почти всичките ми приятели за мъже. Осъзнах постепенно, че етикета “лош” ученик може да е нещо позитивно. „Лошите” в повечето случаи мислят индивидуално.

Ако веднъж човек започне да танцува, не може да спре никога. Невероятно красиво е просто да се танцува, както и да е. Интересува ме танца, който е свързан със създаването на атмосфера. Каквато и да е атмосфера и настроение. Това прави спектакъла вълнуващ. Академичното започна да ме отблъсква, може би в стремежа си за перфектност и подценяване на зрителя. Това разделяне на професионалисти и аматьори. Това разделяне на танц, театър, музика, опера, комерсиално, „високо” изкуство. Все етикети, остарели като покривките на баба ми. Колкото по стари, толкова по ценни. Биха казали някои. Аз също харесвам покривките на баба ми, но не харесвам миризмата на мухъл, ликетата и ръждата по тях.

През годините се забавлявах повече с непосредственост и практика и това обезсмисли обучението ми в цялостна програма на университет. Това доведе и до непрекъснатите до- обучения и кратки специализации, може би поради неоспоримия факт, че все нещо може да се случи. Разнообразието, сравненията и липсата на пристрастия станаха мои най - верни учители. Така никога не изневерих на танца.

Винаги съм се успокоявала, че съм голяма късметлийка. Правя точно това, което харесвам. Опитвам се да пиша как разбирам танца. Какво харесвам в танца. Кой танц ме отблъсква, и има ли такъв изобщо? Какво разбирам и влагам в думата танц. Колкото повече въпроси си задавам, толкова повече спомени ме навяват. Незнам защо се връщам към миналото в този момент. Обикновено се опитвам да предусещам бъдещето.

Предпочитам да говоря с примери. Това прави думите по- убедителни, а отговорите истински. Харесвам танца и движението, защото тe са безмълвен начин да кажем нещо, за което думите са недостатъчни или изглеждат глупави. Например: Сядам и кръстосвам крака. Изпъвам гръбнака и вдишвам дълбоко. Отпускам главата отмаляло назад и след дълга пауза бързо ставам и се запътвам в някаква посока. Всеки който наблюдава това, получава различни усещания. Ето тези усещания ме интересуват в танца. Ето този танц ме вълнува. Поне в този момент. Усещания. Но представите ни винаги са ограничени. Опитът не винаги е полезен. Тьлкуваме нещата различно, а думите са недостатъчни да изразят усещанията ни. Моментьт на „разбиране” един другиму обаче е винаги ясен когато настьпи тишина или някаква пауза. Вьпреки, че не можем ясно да го формулираме.

В танца харесвам случайността, импровизацията. Харесвам също как тялото се движи, защото съзнателно или несъзнателно мозъка направлява. Не харесвам танц, който е формален, позиционен, външен, нарцистичен. Няма танц, който да ме отблъсне. Може би само ако има някаква агресия в него. Не понасям силата. Тя няма нищо общо с мъдростта. Като малка наблюдавах как по време на боксови мачове мъжете на терена си разбиваха физиономиите и не разбирах защо това се наблюдава от хората с толкова голям интерес. Мислех си също, че филмите в които имаше война са измислица и че това може да се случи само във филм. Бих искала да разбера защо хората не ходят на танци вместо да ходят на война.

Танц за мене може да е падащо перо, затварянето на клепачите, треперенето на ръцете, стъпването напред, сядането на пода, облягането на лакът, отпускането на раменете. Не свързвам танца само с пируети или арабески (като при класическия танц), или ( свиването и протягането/ падането и възстановяването), като при модерния танц, или случването или неслучването при пост- модерния. Танцът за мене се случва тогава, когато не се усеща техниката, която е необходима за този танц. Без значение каква е тя. Когато говоря за танц, свързвам това с неизбежното, виталното, безгрижното, концентриращото, лекомисленото.

Спомням си когато за пръв път прочетох в едно списание, че жените –танцьори, работили с Марта Греъм са имали проблеми с яйчниците си от дългото правене на контракции в таза, се ядосах на Марта! Не исках да преподавам танц, който е фанатичен и преминава границите на удоволствието от движението и създава изменения във физиката на човек. Така едно интервю оформи в мене категорична посока как да се движа по нататък. Въпреки това бях толкова респектирана от Марта Греъм, че дълго време практикувах нейната техника. До момента, когато моите стави също се увредиха и това доведе до по- внимателно изучаване и практикуване на техники.

В средата на ‘80-те у нас още не беше "удобно" да се критикува свободно, не се възприемаше за възпитано изказвания или лични мнения, "некоординирани" с историческите факти (които бяха доста оскъдни и съмнителни) за хора, които бяха авторитети и имаха някаква роля в оформянето на местните тенденции. Нямаше откровен диалог между различните поколения. Все още седяхме със смирени глави и слушахме монолозите на преподавателите си. Дистанцията при различните поколения не допринасяше за положителен диалог. Радвам се, че вече това не е така. Респектьт няма мужда от монолози, той би трябвало да провокира компетентен диалог.

По късно през ’90-те тази дистанция между поколенията се изроди в отричането на каквото и когото и да е. Другата крайност. Аз също участвах в тези глупави тенденции. Но след толкова дълго мълчание на човек му се искаше да изрече и назове по свой начин разбиранията си. Сега се надявам се в намирането на баланс. Поне водене на цивилизовани дискусии. Не говоря да променяме себе си, говоря за диалог.

Танца не почва и няма да свърши с нас. Моето поколение не е от поколението на интернет, тъй като в детските ми години нямаше компютри, но е от поколението което ползва интернет в зрялата си възраст. С качването на толкова лична информация на текстове и видео в интернет пространството ми се струва отживяла идеята, че университетите и училищата са единственото място за образование. Разбира се те са място за срещи и опит, споделян с другите. Личното докосване до артисти и преподаватели е толкова важно, колкото и личното ни усамотено информиране. Какво е опита, ако не е споделен?

Харесвам танца, който като че ли е случаен, спонтанен. В това не влагам никакви технологични или експериментални идеи. Например танца на Мърс Кънингам е забавен до толкова, до колкото рационално е предначертан да е случаен, и да няма значение кое и какво следва. Тава не омоловажава танца на Марта Греъм, който преди Мърс е бил драматичен и сюжетен. Това не прави и нас отговорни за това, че някой преди нас е предпочел нещо друго.

Разместването на смислите и значенията в последно време ме забавлява. Кичът и аматьорското отношение също намирам за интересен факт. Робуването на традиции и отживяла практика може да бъде само за хора, обречени на наследствени отговорности. Харесвам пионерските идеи, но не и пионерските организации. Не смятам, че това което аз съм открила за себе си, е валидно и за другите като кредит. Само пре-осмислянето и ре- организирането довеждат до активност и лична отговорност.

Има три вида хора: едните следват традициите, другите се опитват да ги променят и третите -ограничен брой „типове” отхвърлят всичко предишно и започват на „чисто”. Струва ми се, че последният „вид” хора допринасят за нови открития и тенденции.

Ако с едно изречение трябва да опиша какъв е моя танц, то в момента ще кажа, че е танцът на възможността. За повече от 25 години съзнателна практика естествено се оформиха определени предпочитания, в които обичам да “мутирам”. Танца достигна технически „олимпийски” умения. Само сред малък кръг колеги се забелязва връщане към романтичната идея на свободния танц. „Измите” също отдавна не са на мода.

Харесвам танца от преди повече от 200 години. Танца на Фани Еслер и Мария Тальони, въпреки че никога не съм го виждала. Мога само да си го представям. Това не прави по -слаба увереността ми че го харесвам. Струва ми се толкова наивно симпатичен и откровен, без да се срамува от това си качество. Всъщност този танц много елегантно се разголва и издига във въздуха. Той е по - смел от днешния “шокиращ” танц на някои експериментиращи наивници.

Танца от последните години избягва всякакви емоции, сякаш бяга от директност, крие се някъде в артиста, и затова ми се струва интересен, трябва да се разкодира, открива, измисля. Казвам интересен, това не значи, че ми е любим! Във всеки период има изключения от тенденциите. И може би именно в тези артисти и работи има смисъл. Себе си слагам между “мутантите”. Тези, дето експериментират със себе си. Колкото и да се отегчавам, колкото и да се паля, колкото и да съм “във”или излизам от “форма”. Отново се чувствам като непослушен ученик. Но не изпитвам чувство за вина. Защо ли?

Не знам защо в българския ежедневен речник думата “мутант” се възприема като нещо негативно



Не знам защо в българския ежедневен речник думата “мутант” се възприема като нещо негативно.

Влязох в балетното училище случайно. Първото кандидатстване се провали поради нелепата причина, че имах белег на лицето (от изгаряне на 3 годинки). Втория път ме приеха пак поради нелепата причина, че си бях направила пластична операция на белега. Освен това скрих, че в паралелна позиция краката ми не бяха съвсем прави, по стандарта за балерина. Всичко това, може би несъзнателно, оформи в мен още от ранна детска възраст чуство за индивидуалност и безсмислена борба за доказване. По-късно - лъжата и случайността, ме научиха да осъзнавам действителноста, която в зрелите ми абитуриентски години (1985 г.) не изглеждаше никак перспективна.

Последвалите "нарочни" специализации в САЩ и Западна Европа ме дообразоваха в и без това интуитивното ми усещане за разграничаване и ориентиране в безкрайното поле от техники и стилове, методи и танцови предпочитания. Разбирах, че следвайки модата, губя индивидуалността; следвайки себе си - губя лесното.

След 1989 г. имах шанса да започна да преподавам на 21 години, без да знам точно как се прави това. И тъй като работех с група актьори, можех да експериментирам с тях. Така започнах да търся моя начин за ефикасни движения, понякога удобни, понягога неудобни, за да освободя тялото си от девет годишната постановка на балетната техника, закодирана дълбоко в тялото и съзнанието ми. Исках да бъда свободна и да не повтарям вече познатото.

Така хореографиите ми не можеха да се оприличат на никакъв конкретен стил и често в началото смущаваха колегите ми в България. Публиката, обаче, възприемаше спектаклите ми интуитивно и необременено от познания и опит. Тази ми индивидуалност беше оценена в Холандия, където спечелих първа награда за хореография и по-късно бях подкрепена няколко пъти от Гранд Театър, Грьонинген. Така получих сила, особено необходима, за да се боря за мястото си и на националната сцена.

За последните 20 години продуцирах, участвах, и осъществих повече от 25 спектакъла, почти всичките с артисти на свободна практика от България и чужбина. Още в началото на XX-ти век таньорите преминават граници и пътуват непрекъснато, сменяйки континенти. Да се говори за финландски танц или български танц според мен е доста ограничена представа, тъй като финландският или българският танц се прави от имена, а не от националности. Разбира се, не отричам разликите в танца който се представя във Финландия и България.

Темите които "експлоатирам" в моите постановки са обикновени, човешки, естествени реакции на моето ежедневие и личен живот. Веднъж получих комплиментите, че съм " чаплинова актриса" и че хореографиите ми имат чувство за хумор, близко до това на героя "Мистър Бийн". Най-голямата ми награда са тези комплименти.

Като обикновен зрител предпочитам сьвременното “шоу» пред интелектуалните ескперименти, които трудно се гледат. Но като артист –хореограф бих искала да виждам поивече експерименти.

Учудва ме неразбирането, че даже и да няма текст, може да има драматургия. В невербалните представления също има много сериозна драматургия. Това дали искам да завърша спектакъла си с лице към публиката или с гръб, вече е позиция. Това, което “тече” извън думите, чрез действията е много повече силно усещане, отколкото коментарът или изявленията за каквото и да е.

Свързвам класическия танц повече с външността и естетиката, красотата и виталността, докато съвременния танц ми дава повече възможности за преподреждане на реалността, тъй като модерността е разрушаване на външната реалност.

В последните ми спектакли забелязвам дистанция към материала, който създавам. Така се създава възможност за личностни интерпретации на наблюдаваното и преживяното. Използвам непосредствеността на фактите, отколкото сензациозността чрез използването им. Не се интересувам от концепции за пространство, време и движения, защото смятам, че те съществуват в нас. Интересува ме повече интуицията, любовта, омразата, рискът. Грозното ме пронизва дълбоко, като бръчки по лицето. Красивото ме разплаква като невъзможност за повторение.

Танцът след музиката е това, което би ме накарало да отворя широко очи. Не си представям бъдещето му в клониране на индивиди, които покриват европейските стандарти. Вярвам в оцеляването на индивидуалността. Понякога за сметка на личността.

Изисква се голяма смелост да се "разголиш" пред публиката, да се представиш непосредствено, без да се натрапваш. Някой беше казал, че сцената не бива да се интерпретира. Тя се възприема като сензация/ усещане и се улавя чрез тази емоция.

Наричам себе си хореограф мутант.

В английския речник mutant значи: променящ се, изменящ се- който е резултат на промяна. Не знам защо в българския ежедневен речник думата „мутант” се възприема като нещо негативно.

ПРЕДПОЧИТАНИЯ ЗА ТАНЦ блог платформа с финансовата подкрепа на Национален Фонд "Култура"

    Автор Виолета Витанова Виолета Витанова е артист на свободна практика в областта на съвременния танц и пърформанс. Завършва магистра...